Zima.bg

  Моето най-зимно пътуване беше всъщност през лятото на 2007г.

 Когато тук беше жега и бошуваха пожари група ентусиасти от туристическо дружество “Овчарица” се отправихме към най - високия връх на Централна Европа, Мон Блан -“Бяла планина”. След дълга и упорита подготовка из нашите планини на 21.07.2007г. добре екипирани и с добро настроение, 15 човека с достатъчно много багаж се качихме на специален автобус и потеглихме. 

 Първата ни спирка беше гр.Постойна в Словения. Тук бяхме изненадани от красотата и мащабите и на пещерата “Постойна яма” и вградения през 13в. в скалите замък Предяма. Имахме късмета да се потопихме в атмосферата на средновековието, попадайки там точно в деня на ежегодно организирания рицарски турнир. Не беше лесно да се откъснем от необичайната и приятна атмосфера, но имахме цел и доста път пред нас. След еднодневно пътуване, наи-забележителното от което беше преминаването през дългия 11.6 км тунел “Мон Блан”, вечерта пристигнахме в Шамони. Времето не беше много благосклонно към нас и обиколката за избор на къмпинг за настаняване беше кратка, спряхме се на “Les Cimes”.В тъмното и дъжда не ни се разхвърляше багаж и разпъваха палатки и останахме да спим в автобуса. На сутринта поне не валеше. Разпънахме палатките, подредихме багажа, стегнахме лагера и тръгнахме да проучваме маршрута. По предварителна информация трябваше да се качим със зъбчатата железница възможно най-високо в планината и от там да тръгнем нагоре. Да, ама не, поради свличане на камъни линията била затрупана, така че, не с влак, а с лифт и не до “възможно най-високо”. Е, поне отидохме и видяхме от къде се минава, за колко време и т. н. Видяхме и много хора, които като нас щъкаха кой нагоре, кой надолу. Лично се уверихме, че линията на влакчето действително е затрупана, но може да се върви покрай нея и пътя е по-кратък. Следващия ден също беше отреден за аклиматизация и пак тръгнахме нагоре с лифта до най-високата станция. Не знам как французите са построили още през1955г. “Aiguille du midi” – “Иглата” – едно съоръжение, до което се стига с лифт, подобно на многоетажна кула, на 3842м. надморска височина! А какви гледки се откриват от многоброините тераси във всички посоки, включително и към мечтания “Мон Блан”! Представете си само: планински върхове, покрити с много сняг – изключително бял и чист, огрени от лъчите на щедрото зимно слънце и озарени от възхитените погледи на многобройните посетители от всички краища на света! Толкова емоционално въздействаща красота трудно може да се опише с думи, трябва да се види! Дори движещите се във всички посоки долу, по снега хора се вписват в пейзажа, защото мащабите са такива, че изглеждат като мравки и по никакъв начин не смущават величието на планината. Ненаситили се на тези гледки се качваме на друг лифт, който ни разхожда над ледника и незнайно точно къде пресича границата с Италия. Ледникът! Разглеждането от горе събужда въображението което се заиграва с ледените форми, търсейки познати фигури и изображения по релефа на бялата шир. Тръпката е по-различна от тази на движещите се  между многобройните ледени цепнатини хора, но определено си струва. След всичко видяно не ни се иска да слизаме “долу”, но гледката на многобройните групи туристи и алпинисти, ни напомня за какво сме тръгнали и се връщаме в Шамони. Световно известният курортен и ски център ни впечатли с приветливия си вид, непретенциозна, но стилна архитектура и многото зеленина и цветя. Времето беше в унисон с настроението ни – слънчево и топло, прогнозата за следващите дни благоприятна, така че решихме на другия ден да тръгнем за върха. Натоварени с доста големи раници, въпреки прецизно подбрания багаж, тръгваме рано сутринта, мислейки си, че знаем къде отиваме. Решихме да минем по краткия път, покрай затворената линия на влакчето, въпреки няколкото забранителни табели – нали сме българи все пак. Само че този път не стана, оказа се че са започнали разчистване на линията,  и няма да ни пуснат да минем от там. Трябваше да извървим “бонус” за хитринката си – час надолу и два нагоре допълнително. Въпреки това стигнахме до мястото за лагер – х. “Тет рус” по светло. По пътя ни нагоре природата разкри за един ден всичките си сезони, започвайки от приятното затопляне на пролетта, жегата на лятото, есенния хлад и зимния студ. На палатка във снега на 3160 м. н.в. не може да се определи точно от какво не може да се заспи – от студа, очакването и безпокойството или шума на спасителните хеликоптери преминаващи наблизо, така че, ставането в 3ч. сутринта не е трудно. Трудно беше решението пред т.нар. “Кулоар на смъртта – да продължим на късмет или да се върнем всички живи и здрави. Пътеката минава по стръмен, покрит със сняг улей от върха на който се свличат камъни. Скоростта им е такава, че не можеш да ги видиш и реагираш, а улучат ли те каската не помага – събарят те надолу и какъвто ти е късмета. Само водачът ни премина, на сантиметри разминавайки се с един такъв летящ камък, върна се и решихме, че тази руска рулетка не е за нас, почти нямахме шанс да победим в девет такива игри – толкова човека беше групата ни. Със смесени чувства поехме надолу. Някои сърдити от взетото решение, разочаровани, че трябваше да се откажем преди да сме започнали сериозното изкачване и все пак по някакъв начин доволни поне от това което видяхме. На следващия ден събрахме багажа и потеглихме пак през тунела “Мон Блан” към Италия. Целта ни беше връх Брайтхорн. 4165м. Настроението ни беше доста спаднало, но живописните алпийски пейзажи успешно отклоняваха мрачните мисли. Още преди да стигнем до планинския курорт Червиня (Breuil-Cervinia) пред нас извиси горда осанка емблематичния връх Матерхорн. Всички сме го виждали по снимки и филми, но въздействието на живо е неповторимо. А градчето в подножието му изглежда толкова естествено и хармонично с невисоките си сгради с боядисани в свежи цветове фасади и облицовани с дърво, с тераси и прозорци отрупани с цветя. Усещането е за спокоиствие и безметежност, сякаш времето е спряло. На следващия ден отивайки нагоре разбираме, че модерните технологии, създаващи удобства могат да се вписват и ненатрапчиво в пейзажа. Лифт с 40 местни кабинки извозва желаещите от 2500 до 3500 м. надморска височина в пространството и от лято до зима в климата, достигаики до рая за скиорите -платото “Monte Rosa”. Огромният масив с около 20 върха над 4000м., разположен на италианско-швейцарската граница ни смайва с многобройни, добре обработени писти и то през лятото, а как ли е през сезона? Жалко, че трябва само да ги пресечем, отправяйки се към вр. Брайтхорн – 4165м. Изкачването по ледника не е трудно. Времето е слънчево, но с набирането на височина става все по-студено и ветровито. Този път стигаме до набелязната цел, а това за повечето от групата е и най-високо достиганата височина. Не е кой-знае какво постижение, но гледките на снежните алпийски върхове и разкриващите се пред нас панорами ще останат за цял живот наред с преклонението пред природата. В късния следобед пистите са вече празни, а скиорите са се преместили на шезлонгите пред ресторанта и се препичат на слънце.  

На връщане към България си правим още два подаръка, вече летни - един ден във Венеция и изкачване на връх Триглав в Словения, донесли ни много по-различни, но не по-малко приятни емоции.