Zima.bg

И пак е зима, наближават коледните празници. Всяка сутрин се събуждам с надеждата, че ще видя отсреща покриви отрупани със сняг. Но макар, че е декември сняг няма никакъв, а само навъсено оловносиво небе и температури над нулата. Странно време за зима. Няма ги снежните покривки от моето детство, когато правехме снежен човек, спускахме се с найлони по склона на градинката на НДК и се биехме със снежни топки. Много ми се иска пак да се повъргалям в снега и да полудувам свободна като дете в снежни преспи.

Време е да се настроя на коледна вълна и да украся елхата и къщата. Докато кича с топки и лампички изкуственото си дръвче се отнасям в спомени...

Миналата зима в края на март бяхме планували да празнуваме рождения ден на моя приятел в Копривщица. Бях направила резервация в един хотел и с нетърпение очаквах да дойде петък и да потеглим натам. Бяхме решили да пътуваме до там с влак. И така сутринта в петък се събудих и не можах да повярвам на очите си - навън валеше сняг на парцали и покривите и тревните площи наоколо бяха покрити с малко снежец. Тъй като щяхме да пътуваме след работа очаквах, че до края на деня снегът все ще спре. Да, ама не. До вечерта не спря да вали и да натрупва. Разбира се в София това означава веднага километрични задръствания, изчезване на градския транспорт точно когато най-много ти трябва, много киша, кал и локви по улиците и шосетата. Все пак успяхме да стигнем навреме до Централна гара. Там ни очакваше приятна изненада - нашия влак бе новичък Сименс, чудесно отоплен и чист. Потегляме точно по разписание. Влакът е пътнически, спира на всяка гара като пътниците предварително биват уведомени коя гара предстои по уредбата, както и на светлинното табло във вагона. Пътят е живописен и от прозореца се открива красива гледка към малки къщички, с покриви затрупани от сняг, полета и долини сковани от студ, малки жп гари които изглеждат като картичка от 60-те години на миналия век...След около два часа пристигаме в Копривщица. Няколко пъти ни проверяват и кондуктори във влака, като понеже сме си купили билети за отиване и връщане изрично ни предупреждават да ги заверим на гара Копривщица на връщане, защото иначе щели да ни възприемат като пътници без билет. Ето че след 2 часа и 20 минути, точно по разписание пристигаме на гара Копривщица. Гарата е малка, занемарена и когато влизаме вътре, за да проверим как стои въпроса със заверката на билетите ни за връщанe, ни посреща надпис, че от 28.12.2008 г. се преустановява продажбата на билети и гарата се затваря. Само, че това не е всичко -посреща ни още една изненада – няма я маршрутката, която трябва да ни закара до самия град тъй като гарата е на около 10 км от града и това са 10 км нагоре в планината. От влака сме слезли едва няколко човека, които чакаме въпросната маршрута. Заговарям се с един младеж, който ми казва, че е местен и си пътува всеки уикенд до тук като ме “успокоява”, че е напълно възможно заради лошото време и непочистените пътища изобщо да не дойде маршрутка, както нееднократно се е случвало. На въпроса ми какво следва в такъв случай ми обяснява, че има пряк път в гората, който води до града. Направо загубвам ума и дума представяйки си как в този мрак, сняг и студ трябва да вървя пеша катерейки се по неутъпкани и непознати пътеки в гората. Решавам да взема мерки и с любимия се разтърсваме да намерим някой служител на гарата, за да попитаме какво става с превоза ни до града. За щастие служителя ни успокоява, че маршрутката ще дойде - просто закъснявала. След около 20 минути чакане тя все пак пристига и ние се качваме в нея. Возилото е старичко, доста раздрънкано, но най-интересна ми се вижда висящата молитва в страни от шофьора: “Боже пази този шофьор от тежки катастрофи и алчни катаджии”. Пътуването с нея до Копривщица е около 20 минути, така че аз започвам да подозирам, че всъщност на шофьора са се обадили от гарата да идва едва след като са видяли, че все пак има пътници, които зимата не е възпряла от пътуване. Е, ето ни вече в самия град. Посреща ни сняг на парцали, безкрайна тишина, безлюдни улици, пушещи коминчета и 30-ина сантиметра сняг. Аз се радвам като малко дете на валящия сняг, който хрупка под ботушите ми. Идвала съм много пъти в Копривщица, но все през лятото и есента, когато тук е пълно с туристи. Сега градът много ми харесва – прилича на рисунка от новогодишна картичка. Не мога да се нарадвам на снега – такъв в София от много отдавна няма. Започвам да тичам в снега и да правя снежни топки с които замерям любимия. Е той не ми остава длъжен и започва истински снежен бой. Бързо ставам като снежен човек, защото моя човек има точен мерник, а и ме поваля в снега. Така хубаво ме овъргаля, че като пристигнахме в хотела собственика не свали поглед от мен. Попита какво ми се е случило и аз през смях му разказах как съм се порадвала на снега. Той никак не сподели ентусиазма ми и троснато каза, че този неочакван сняг по никое време е накарал група младежи да си отменят резервацията за уикенда в неговия хотел. И така се оказва, че ние сме единствените гости на хотела.

На другата сутрин веднага щом се събудих залепих очи на прозореца на стаята – няма по-хубава гледка от белите премени на къщичките, пушещите коминчета и белия килим в двора по който още нямаше нито една стъпка. Веднага излязохме навън и решихме да си направим снежен човек. При толкова много сняг това се оказа лесно. И ето нашето произведение на изкуството бе създадено от три по-големи топки. Направихме му очички от камъчета, уста от една клонка, а за носле използвах една сушена чушка, която признавам си откраднах от висящия наниз пред прозореца на кухнята на стопанина. Стана голям красавец. Снимахме се за спомен с нашето творение и потеглихме на разходка из градчето. По улиците нямаше други смелчаци. Явно бяха предпочели да седят на топло пред телевизорите вкъщи. Е аз имах по-еретични идеи. Отидохме на паметника на Георги Бенковски и там използвахме стръмната улица за да се .......попързаляме. Тоест аз да се попързалям. Бях си взела предвидливо найлон както в бедното ми детство когато нямах шейна и гледах с насълзени очи как другите деца се пързалят гордо на своите, а аз се спусках с найлона си. Сега обаче бях много щастлива. Неуморно се качвах до високата част на улицата, после се спусках с найлона надолу. Моя мъж не се престраши да сподели найлона ми и само ми се смееше отстрани. Но в този момент се чувствах като малко палаво дете и нищо не бе в състояние да наруши безгрижието и свободата, която чувствах.

Така се унесох в спомените си, че изпуснах една стара стъклена играчка отпреди поне 20 години и звука на счупено ме върна в действителността. Усмихнах се и си пожелах тази зима да не чакам до март за да полудувам в снега.