Zima.bg

София. Прекрасната ни столица. Най-голямата смесица от стилове, хора, сгради, нови коли, стари москвичи, замърсяване и красив център. За мен – един от най-грозните градове в България.

Преди няколко години мой познат чужденец сподели какво очарование носи за него София. Дори и соц панелките. Каза че градът е уникален и има свой облик. И че дори ромските гета и грозните индустриални зони имат свой чар.

Останах безмълвна. Тук съм родена, тук съм прекарала детските си години и въпреки всичко това никога не съм харесвала София. Защо за мен този град не носи никакво очарование, докато за един чужденец може да бъде възхитителен по свой собствен начин?

Може би София носи някакъв специфичен балкански дух в сърцето си. Доста сива и очукана, малко кичозна, но пазеща история, гордост и някаква прикрита сила?

Не обичам задръстванията. Не обичам и тълпите хора, с най- гневните или апатични изражения, които някога съм виждала. Не са ми любими и градския транспорт, разбитите улици, прашната жега и калните студени дни.

В същото време обожавам великолепието на Александър Невски. Обичам да седна в кварталната градинка и да избягам далече от градското ежедневие. Обичам клубовете, обичам музеите. Обичам местенцата за среща (5 часа на Попа, привечер пред Съдебната палата).

Дали пък София не е отражение на самите нас? И дали наистина това шумно, мръсно, предимно бетонено чудовище не изглежда очарователно в своята нескопосаност и пълна липса на стил и хармония?